ЗАКЪДÈ нареч. и нареч.-съюз. I. Нареч. В пряк въпрос – към кое място, в коя посока; накъде. – Ти закъде? – кимна той към едър, разгърден мъж. Г. Караславов, Избр. съч. II, 57. – И от това село закъде се отива? Ив. Вазов, Съч. ХII, 110. Баща ми се върнал дома още същия ден и извикал на мама: – Събирай багажа! – Какъв багаж, закъде? – изплашила се тя. Сл. Трънски, Н, 214.
II. Нареч.-съюз. 1. Въвежда подчинено допълнително изречение – непряк въпрос за запитване към кое място, в коя посока. На една гара, в купето, където седял той, влязла селянка с торба на рамо. Попитал я закъде се е запътила. Ас. Босев, СбАСЕП, 267.
2. Въвежда подчинено определително изречение, в което изпълнява служба на обстоятелствено пояснение; накъде, къде, де. Аз само с няколко кратки изречения отговорих на любопитните въпроси закъде отивам. Л. Александрова, ИЕЩ, 6.
3. Въвежда подчинено подложно изречение след безлични глаголи като има, няма. Вървеше бавно, нямаше закъде да бърза. М. Грубешлиева, ПИУ, 297.
◊ Закъде съм. Разг. Безпомощен съм, не ме бива, нищо не мога да направя. – Нищо не ми трябва вече, Миленко, на какво да се надявам. С три малки деца закъде съм? Л. Александрова, ИЕЩ, 86. „Плащат ти чорбаджиите, закъде си без тяхната дума, без парите им?“ В. Мутафчиева, ЛСВ I, 181.