ЗАЛЕТЯ̀ВАМ1, -аш, несв.; залетя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. залетя̀л, -а, -о, мн. залетèли, св., непрех. Започвам да летя. – Кога вятър излезе – бухалите залетяват на промяна. Ц. Церковски, ТЗ, 176-177. Поради лошата спирачка вагонетката залетяла с вихрена бързина из големия наклон. П. Делирадев, В, 144. Щом се намериха в щаба, залетяха заповеди наляво и надясно. Н. Хайтов, ПГ, 22.
ЗАЛЕТЯ̀ВАМ2, -аш, несв.; залетя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. залетя̀л, -а, -о, мн. залетèли, св., непрех. 1. Залетявам се. Поп Врачев беше залетял някъде с кобилката си по селата и направиха водосвета чак на третия ден. Ст. Даскалов, ВМ, 6. Изпрегна кравите, завърза здраво синджирите за ярема, нахвърли малко сенце и току залетя надолу. Кр. Григоров, Н, 20.
2. Залитам. На едно място той залетя и се блъсна о вратата на един дукян. Ив. Вазов, Съч. VIII, 151. Познаваше спонтанните изблици на младежкия бунт. Утре той може да избие в шовинизъм, но след първото тежко препятствие или разочарование ще залети в другата крайност. В. Геновска, СГ, 274. Струваше ми се, че това дете се отделяше от братята си, които залетяха в техниката. Ст. Даскалов, ЕС, 203. Той беше извършил някои лудории с момичета, знаеше се, че е силно влюбчив, че е способен да залети лесно по жена. Т. Харманджиев, Р, 29.
ЗАЛЕТЯ̀ВАМ СЕ несв.; залетя̀ се св., непрех. 1. Понасям се, втурвам се стремително. – Ако не ме пуснеш – рекъл овенът, – ще се разсърдя, ще се залетя и три пъти като ударя с чело по стената, ще ти пробия колибата и ще ти стане студено. Елин Пелин, ПР, 210. „Хайде, Танчо!“ – подвикна си той и така се залетя към корията, че не видя кога един глог го дръпна като стражар за палтото и го повали на земята. Ст. Даскалов, БП, 121. Отдалече им размаха с ръка и се развика: – Момчета, какво е това от вас? Кой ви гони? Какво сте се залетели такива? Ив. Мартинов, М, 62.
2. Разг. Обикн. във въпр. изр. или в мин. с отриц. Със съюз да и следв. гл. Насочвам се, заемам се да извърша стремително или енергично действието, означено от втория глагол; втурвам се. Започна да ми става пак студено. Пръстите на ръцете си вече не усещах, но продължавах да държа пушката. „Кой ли пък се е залетял да минава сега реката? – мислех си аз. – Трябва да е луд!“ Ив. Мартинов, БК, 19.