ЗАЛЮТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; залютя̀, -ѝш, мин. св. залютя̀х, прич. мин. св. деят. залютя̀л, -а, -о, мн. залютèли, св., непрех. 1. Предизвиквам, причинявам лютене. От слабост нещо залютя на очите ми и аз ги избърсах с ръка. А. Гуляшки, ЗР, 212. Глухи ридания задавиха гърлото му. Парливи сълзи залютяха на очите му. Ив. Планински, БС, 56.
2. Ставам лют на вкус, добивам лютив вкус. Някоя чушка е била люта и гювечът залютял.
ЗАЛЮТЯ̀ВА МИ несв.; залютѝ ми св., непрех. Усещам лютивина; люти ми. — А бе Ганчо, все такова ли люто ядете у вас? — У нас ли? Баща ми не дава да му залюти. Ц. Гинчев, ГК, 77. — Залютя ли ти и на тебе, деденце? Нека ти полюти, ама кажи: „Хвала на тия хора!“. Ст. Даскалов, СЛ, 326. ● Със същ. Усещам лютивина в някой орган от тялото (означен със съществителното). Нещо я стиска за гърлото, очите ѝ залютяват и тя извръща глава назад. ВН, 1960, бр. 2602, 4. — Бе, как няма да улуча! — засмя се Ханко. Беше му станало толкова мило, като виждаше как войниците се кахърят за него, че дори му залютя на очите. А. Гуляшки, ЗВ, 38. Носът ми залютя и едва се сдържах да не кихна.
ЗАЛЮТЯ̀ВА несв.; залютѝ св., безл. Усеща се лютивина. Изви се дим, който прогони комарите, но замириса неприятно и залютя на очите. П. Здравков, НД, 8. В кухнята така залютя, че от очите ми потекоха сълзи.