ЗАМЍЛАМ, -аш, несв.; замèля, -иш, мин. св. замèлих и замля̀х, прич. мин. св. деят. замèлил и замля̀л, -а, -о, мн. замлèли, прич. мин. страд. замèлен и замля̀н, -а, -о, мн. замлèни, св., прех. 1. Започвам да меля. Воденицата се завъртяла; насипал ѝ жито, замляла, но житото не можло да пада само от скореца в гърлото на камъка. Христом. КМ II, 187. Машината замели месото на ситна кайма. Δ Замлях първото жито, когато ме извикаха в Съвета.
2. Само св. Прен. Разг. Пренебр. Започна да говоря за нещо, което досажда на слушателя; заприказвам. Когато той замели за войниклъка си, на човек му се приспива. замилам се, замеля се страд. Шумът на воденичните камъни подсказваше, че житото се беше замелило.
ЗАМЍЛАМ СЕ несв.; замèля се св., непрех. Диал. За воденичен камък – започвам да се въртя. Около воденицата стана тихо. Които мелеха, си вардеха мливото и като огрибваха намляното брашно, полягваха си на чувалите нащрек да не се успят, да се замели камъкът. Ц. Гинчев, ГК, 100-101.
◊ Замилам / замеля като воденичен камък (воденично кречетало). Разг. Неодобр. Започвам да говоря прекалено много, непрекъснато, обикн. празни приказки. Мисли хубаво. Ти ще отговаряш, ако тия язици, неми сега, когато е да се говори, замелят като воденичен камък, когато требва да се мълчи. Н, 1882, кн. 11-12, 855. Замилам / замеля с уста. Обикн. в св. Разг. Грубо. Заприказвам дълго, досадно.