ЗАНАЯТЧЍЯ, -ѝята, мн. -ѝи, м. 1. Лице, което упражнява занаят. Прежният богаташ делеше унинието и оскудията със злочестия беден занаятчия и с пропадналия земледелец. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 6. Машинната индустрия съсипала масово дребните занаятчии и ги превърнала в наемни фабрични работници. Ист. Х кл, 5. В миналото жителите на Трявна са били предимно занаятчии – зидари, кроячи, обущари, резбари. Й. Радичков и др., ГСП, 120. Дребен занаятчия.
2. Прен. Пренебр. Бездарен творец. Както характерът на един човек е смесица на черти от всевъзможни характери и чист тип е рядко нещо на божия свят, тъй рядко е и между поетите чист тип такъв или онакъв. Особено между истинските поети, а не занаятчиите в поезията и поетическите божи кравици. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 36-37. Художественият ръководител, когато се остави сам на себе си, при съществуващото положение на рядко появяващи се критически статии в печата, много лесно може да стане нехудожествен ръководител, да стане занаятчия. ЛФ, 1957, бр. 4, 3. Занаятчиите в изкуството пречат да се утвърди добър естетически вкус у читателите.
3. Като прил. неизм. занаятчия, занаятчии. Остар. Професионален. След поражението на андартите в Осничени владиката Каравангелис се вбесил и образувал чета от истински, занаятчии разбойници, плащани скъпо. Хр. Бръзицов, НЦ, 286.
– От тур. zanaatҫɩ.