ЗАОКА̀ЙВАМ, -аш, св. и (рядко) несв., прех. и непрех. Започвам да окайвам. – Изплака си очите, ма! – заокайва тя сега с ясен спокоен глас дъщеря си, – не мой, галенкото ми! Бог е милостив, мама! Белки е на добро, дъще! А. Страшимиров, ЕД, 168. Иде сега той малко по-весел и води със себе си двете Петрови лели, не даде сърце на баба Станка да ги среща драгостно. Сетиха те – лелите Петрови, студенината, пък заокайваха горката булка Петранка, заокайваха Петра. Ц. Церковски, Съч. III, 108. Жените се разтичаха и разбраха, че Кондо е заключен. – Какво е станало, бе Кондо? – с прекалена загриженост и малко на подбив заокайва Тодораки. Д. Немиров, Б, 141. заокайвам се страд.
ЗАОКА̀ЙВАМ СЕ св. и (рядко) несв., непрех. Започвам да се окайвам. Светецът високо завика, заокайва се и почна да зове Бога за помощ. Елин Пелин, Съч. IV, 27. И, както правеше винаги, когато ѝ докривееше много, тя се разшета бързо, завика и се заокайва. Й. Йовков, ВАХ, 161. – Представете си каква неприятност, господин Дечев – заокайва се тя. – В този див град да няма нито един свестен фризьор. Х. Русев, ПЗ, 66.