ЗАÒКВАМ, -аш, несв.; заòкам, -аш, св., непрех. и (рядко) прех. Диал. Започвам да окам; завиквам. Пендо: – Мани, мани, Пижо, зла е мойта Пена. / Уврем ли се, ете, много у механите, / виж я, че си пули очи на вратите, / па като заока – кълне, та се кине, / мисли, като пием – свето че загине! Пижо: – Па я кога пием и жената ока, / отваря ми жажда още за пол ока. Елин Пелин, Съч. V, 154. Момчето откарало мливото на воденицата, погледнало у вратата и видело унетре кьосавио воденичар. А воденичаро, като согледал момчето, заокал от нетре: „Ела, чичин, ела!“. Нар. прик., СбНУ ХLV, 381. Разсърди се кучка Павловица: / .. / Па влезна у хладна механа, / та Павела сърдито заока: / „Диг се, диг се, Павеле юначе! / Каква ти се щета учинила, / учини я сестрица Янинка, / .. / Убоде ти коня под пайвана“. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 146-147.