ЗАПЛЮ̀ВАМ1, -аш, несв.; заплю̀я, -ю̀еш, мин. св. заплю̀х, св., прех. Започвам да плюя. Заплюл е от някое време лоши храчки. Н. Геров, РБЯ II, 105.
ЗАПЛЮ̀ВАМ2, -аш, несв.; заплю̀я, -ю̀еш, мин. св. заплю̀х, прич. мин. страд. заплю̀т, св., прех. 1. Плюя върху някого или нещо, обикн. за да изразя презрение, отвращение или погнуса. Исках да му извикам право в лицето „предател“ и да го заплюя, но се сдържах. П. Михайлов, МП, 68. Златаница се нахвърли върху Тодора – започна и тя да я рита и да заплюва. К. Петканов, БД, 206. – Виновни има – почти извика Дарев. – Ти знаеш кой е виновният и си длъжна да го презираш, да го заплюеш пред всички. Д. Дилов, ПБД, 191-192. // Изразявам презрение към някого. Ще го похвали ли някой, ако напусне жена си? Няма ли старо и младо да го заплюват, когато прибере в къщата си Орлето, майка на три деца? К. Петканов, ОБ, 170. Ако бандитите се уплашат и избягат – той ще бъде виновен! Ако утре всички заплюят и него, и другарите му – пак той ще бъде виновен! П. Вежинов, СО, 142.
2. Разг. Плюя върху някого или нещо, за да го предпазя от урочасване (като проява на народно суеверие). Мама подръпваше забрадката си, заплюваше ме със ситни плюнчици, да не ми са уроки, и хващаше по двора. Кр. Григоров, ОНУ, 22. – Живо да ти е, пу, пу, пу – заплю го [детето] да не урочаса и седна до камината на стола, който ѝ предложи старата Бъчварица. М. Яворски, ХСП, 316.
3. Дет. При игра на криеница – плюя на определено място, обикн. на стена, за да обявя, че съм открил този, който се крие от мен. – Аз те изпреварих и те заплюх – чух да казва едно от момиченцата. заплювам се, заплюя се страд.
ЗАПЛЮ̀ВАМ СЕ несв.; заплю̀я се св., непрех. Дет. При игра на криеница – плюя на определено място, обикн. на стена и обявявам гласно това, за да съобщя, че съм изпреварил този, който ме търси и не ме е открил. Николинка скочи, излетя като стрела през открехнатия вратник и се развика от пътя: – Заплюх се, заплюх се! Ст. Марков, ДБ, 501.