ЗАПОВÈДНИК, мн. -ци, м. Остар. Книж. 1. Лице, което притежава някаква власт и се разпорежда; властник, повелител, господар. Дочо успя да стане пълен разпоредител и заповедник в общината, постигна да бъде истински кмет. Съветът и съветниците, които би трябвало да стоят над кмета, всъщност бяха негови послушници. Т. Влайков, Съч. III, 119-120. Юзбашията стана и лицето му изведнаж придоби друг израз – маската на изтънчена учтивост изчезна и се показа там надменната физиономия на заповедник. Д. Талев, И, 89. Правата на кана като върховен заповедник са били обусловени от задълженията му към държава и народ: върху него падала всичката отговорност за нещастията, които една несправедлива или погрешна политика е могла да донесе. П. Мутафчиев, ИБН, 1992, 89. Покровителство на просвящението е прекрасна работа: но когато заповедник на голямо царство публикувал в едиктите си цената на студентските квартири и гарантира своевластно кредит за учащите се младежи, тогава любовта към науката в този заповедник се обръща в мономания. Д. Писарев, ПУЖ (превод), 31. // Лице, което има право да заповядва, да властва над някого или нещо. – Чу ли какво говорят в града? – Е, чух. Голяма работа. На хорските уста не съм заповедник. Ем. Станев, ИК I и II, 88.
2. Командир. Офицерите трябва безпрекословно да се подчиняват на върховния заповедник на войските. У, 1911, бр. 262 [еа]. В един неделен ден те присътствуваха и на богослужението, придружени от Садък паша, известния ни вече Чайковски, заповедник на двата турски казашки полкове. СбНУ ХI, 343.
3. Човек, който обича да се налага, да разпорежда, да заповядва. Ако детето съгледа, че с плачеве и викове може да накара да му угаждат, то скоро става един малък господар и заповедник. А. Начев, (превод) Лет., 1872, 148.