ЗАПРИКА̀ЗВАМ, -аш, несв.; (остар. и диал.) заприкàжа, -еш, мин. св. заприкàзах, св. 1. Непрех. Започвам да приказвам. Една жена запърполя с полите си и влезе в кафенето, но Серафим не я погледна. След малко жената заприказва високо. Й. Йовков, ЖС, 10-11. – Не, мъчно е, кога се докараш да чувствуваш, че нищо не те влече! – каза Попов, като съзнателно диреше да заприкажат за друго, колкото да отбегне предишния разговор. А. Страшимиров, Съч. I, 70. Веднъж привечер Стойновица свари в градината Нача самичък. Седна при него и заприказва за Карлово, за майка му, за поминъка. В. Геновска, СГ, 170. Закарал жито и заприказвал на воденичаро: „Имаме – рекъл, – кошаре много, та челите не знаеме колко са“. Нар. прик., СбНУ XLIV, 495.
2. Прех. Започвам разговор, започвам да говоря с някого; заговарям1. Мама я посреща малко смутено, поканва я да седне и я заприказва. Т. Влайков, Пр I, 310. Той поздрави и те му отвърнаха, но не го заприказваха – напоследък рядко говореха с него, говореха хладно. Ем. Манов, БГ, 205. Отстрани се опитаха да го заприкажат за бягството и за укриването му, но той махна небрежно с ръка – минали работи, какво ще ги разчовъркват сега. Г. Караславов, ОХ II, 512. Аз го заприказвах за друго, да не би да земе да разпитва за това, че не знаех какво и как да му разправя. Т. Влайков, БСК I, 505. заприказвам се, заприкажа се страд. от заприказвам във 2 знач.