ЗАПЪХТЯ̀ВАМ, -аш, несв.; запъхтя̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. св. деят. запъхтя̀л, -а, -о, мн. запъхтèли, прич. мин. страд. запъхтя̀н, -а, -о, мн. запъхтèни, св., непрех. Започвам да пъхтя. Но знак се даде. Влакът запъхтява. Ив. Вазов, Съч. V, 161. В това време локомотивът подсвирна и запъхтя. Ал. Бабек, МЕ, 6. Зачукаха в ковачницата пак, / духалото отново запъхтя. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 65.
ЗАПЪХТЯ̀ВАМ СЕ несв.; запъхтя̀ се св., непрех. Започвам да дишам тежко, затруднено, да пъхтя. „И когато човек се движи надолу, пак се запъхтява“ – усмихната, помисли тя, като сложи ръка на развълнуваните си гърди. Д. Кисьов, Щ, 355. Подпретнал се оня ми ти бай Ганьо, крачи ли крачи, станал вир-вода, запъхтял се, на нищо не прилича. Ал. Константинов, БГ, 58. Когато лодката се удари о брега, момъкът пъргаво скочи от нея и затича към селището. Той позабави крачките си едва когато се запъхтя от нагорнището. Ст. Загорчинов, ДП, 456.