ЗАРЍЧАМ, -аш, несв.; зарекà, заречèш, мин. св. зарèкох, прич. мин. св. деят. зарèкъл, -кла, -кло, мн. -кли, св., прех. Изричам някаква забрана, заклевам1 някого да не върши нещо; заклинам, заклевам1. – Тодоре, първо венчило, / Тодоре, ще та закълна, / Тодоре, ще те зарека, / аз като умра, загина, / хубаво да ме изпроводиш. Нар. пес., СбВСт, 512. – Мене ма й мама зарекла – заклела / китка да не давам, юнак да не либя. Нар. пес., СбНУ ХХV, 124. Заричам те да не казваш на никого тази тайна. заричам се, зарека се страд.
ЗАРЍЧАМ СЕ несв.; зарекà се св., непрех. Обикн. със следв. изр. със съюз че, да. Обещавам, давам дума да не върша нещо; заклевам се. Женда пак дойде при баба Ана. Плака, окайва себе си, окайва Върбана. Заричаше се, че няма да ходи никъде и само него ще гледа. Й. Йовков, СЛ, 110. Всеки ден Нонка се заричаше да не излиза нощем от фермата, но мръкнеше ли, тя ставаше неспокойна. И. Петров, НЛ, 63. – Не е разумно да се зарича човек, майко. И аз казах едно време, че нема да влеза в двора на Аврам Немтур, ама ето, влезох. Д. Талев, ПК, 763. Че и аз като тебе обичам – / безнадеждно и смъртно увлечена, / и се често напразно заричам / да не ида на среща уречена. Е. Багряна, ВС, 12.