ЗАСИВЯ̀ВАМ, -аш, несв.; засивèя, -èеш, мин. св. засивя̀х, прич. мин. св. деят. засивя̀л, -а, -о, мн. засивèли, св., непрех. Започвам да сивея. Гората си играе не само на „черно и бяло“. Окъпе ли я сутрешното слънце в пурпур, зеленината ѝ се превръща в лилаво. Засипе ли я слънцето с жар – зеленината засивява, като че извадена от пепел. Н. Хайтов, ШГ, 188. Взеха да си пристигат на групи, на групи и войници; току ще препукат пушки горе над селото, ще засивее войнишка група на баира. Ил. Волен, МДС, 137. – Той е изобщо философ и мечтател. Застарял е и засивял, но мечтите му са още млади. Н. Хайтов, ШГ, 215. засивява, засивее безл. Навън засивя като че ли ще вали.
ЗАСИВЯ̀ВАМ СЕ несв.; засивèя се св., непрех. 1. Започвам да ставам сив; посивявам. Хоризонтът се засивява, после притъмнява. Започва да вали. // засивява се, засивее се безл. С предл. от. Започва да става сиво, посивява. Чичо Върбан гледаше телицата като дете. Той ѝ ринеше, сваляше от гредата гребена и започваше да я реши. Наоколо се засивяваше от козина. Ил. Волен, БХ, 27-28.
2. Започвам да се откроявам, да изпъквам със сивия си цвят. Станка се изправи в цял ръст, облегна ръце на кръста и втренчи поглед. Изострената глава се заобляше и подскачаше над житата. Показаха се и раменете, а после изведнъж над житата изскочи мъжка снага до кръста и след нея се засивя гръб на крава. Ил. Волен, ДД, 98-99.