ЗАСИНЯ̀ВАМ, -аш, несв.; засинèя, -èеш, мин. св. засиня̀х, прич. мин. св. деят. засиня̀л, -а, -о, мн. засинèли, св., непрех. Започвам да добивам син цвят, да ставам син; посинявам. Чуката е сива, от варовик, могилата от нея надолу е зелена, зеленината в полето постепенно засинява, синината засивява, слива се с пепелявата верига на Балкана. Н. Хайтов, ШГ, 230. Проточената из пътеката дружина се събира, скоро няколко сухи борови трупи и клонища са дотътрени и тънка струя дим засинява в неподвижния въздух. К. Константинов, П, 20. Небето стана съвсем синьо, засиня под него и необятното море. П. Вежинов, ДБ, 105. Отидох си и като погледнах Балкана, засинял под море от кипнали бели и тъмни облаци, въздъхнах и в гърдите ми хлуйна ведра топлина. М. Яворски, ЕСВ, 6. // Обикн. за лице – започвам да потъмнявам, да придобивам цвят, близък до синия, поради силен яд, злоба, продължителен плач, задушаване и под.; засинявам се. Лицето му засинява, ще помислиш, че душата му е излязла временно. Г. Краев, ВН, 1965, бр. 4311, 4.
ЗАСИНЯ̀ВАМ СЕ несв.; засинèя се св., непрех. Започвам да се синея, да изпъквам, да се забелязвам със синия си цвят. Избистреното небе се засиня над голите черни гори, а баирите сладостно се изтягаха и блестяха под благото пролетно слънце. Ил. Волен, ДД, 5. Накацаха хора по скалите, привлече ги околовръхният обглед: Ком се провидя, Руй се мярна, Мургаш се засиня. Ст. Станчев, ПЯС, 39. Бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 18. // Обикн. за лице – започвам да потъмнявам, да придобивам цвят, близък до синия, поради силен яд, злоба, продължителен плач, задушаване и под.; засинявам. Земе ли [детето] повечко до плаче или да се засинява, тя [стрина Венковица] е тъкмо на мястото си. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 271.