ЗАСТÈНВАМ, -аш, несв. (рядко); застèна, -еш, мин. св. -ах, св., непрех. Започвам да стена. – Обраха ме, обраха ме! – застена пак той, като хвана главата си с ръце. Елин Пелин, Съч. ІІІ, 58. Сграбчваше ги [камъчетата] жадно, после отново ги разпръскваше и се спущаше пак да ги събира, като застенваше от някаква луда радост, че ги е намерил. Т. Генов, Избр. пр, 116. Вечерта дойде. Луната щеше да изгрее късно. Лумнаха огньове, задумкаха тъпани и тогава в конака писнаха и застенаха жените. А. Дончев, ВР, 207. Тъй се главата му [на Хектор] валяше в прах. А съзряла сина си, / майка му хвърли далеко блестящата своя забрадка, / та си косите заскуба и гласно застена, заплака. А. Разцветников, Избр. пр ІІІ (превод), 53. ● Обр. Някъде откъм полето застена вятър, влажен въздух нахлу в стаята. А. Гуляшки, СВ, 313.