ЗАТОЧÈНИЕ, мн. -ия, ср. 1. Заточаване. Стефан Богориди отстъпи първия кат на къщата си за българска църква и там Иларион Макариополски през 1860 година за първи път изхвърли името на гръцкия патриарх от църковната служба. Фенер го наказа със заточение в Мала Азия. А. Каралийчев, С, 35. При сичките заточения обаче и строги преследвания от страна на правителството, революционният комитет, наместо да скъса своите действия, от ден на ден по-енергично захващаше да работи. З. Стоянов, ЗБВ I, 166.
2. Принудително, обикн. по политически причини, пребиваване от някого на място, отдалечено от местожителството му, без право на напускане. След поражението на Сигизмунд при Никопол към края на 1396 г. Видин бил отново завзет от турците, а Страцимир пратен на заточение в Бруса. Ст. Михайлов, БС, 134. По време на заточението жената на Мамарчев правила постъпки в Цариград за освобождаването му. Н. Ферманджиев, РХ, 19. Между затворниците, от кауш на кауш, от човек на човек се носеха приказки, ту пълни със страхотии, ту пълни с надежда: – Ще дигат бесилки. Ще ни пратят на заточение. Д. Талев, ПК, 715.