ЗАТЪГУ̀ВАМ, -аш, св. и (рядко) несв., непрех. Обикн. с предл. за и по. Започвам да тъгувам; затъжавам. Освен отвращението от тези чужди и лицемерни хора, които постоянно му се натрапваха, Орфей затъгува за своя роден край и за своите близки и познати. Г. Караславов, Избр. съч. V, 282. Въздъхна ли? Дали му стана свидно за неговия млад живот, или затъгува за нещо свое, изгубено в неспокойните нощи, далече от дом, жена, майка. З. Сребров, Избр. разк., 24. На другия ден, като се върна от нивата, тя научи, че докторът и жена му се изнесли. Затъгува за Садет. Загуби добрата душа, единствената другарка, с която се разбираше. Б. Несторов, АР, 216. И затъгува малката Гюргя по своята родна планина. Г. Райчев, В, 23. – А пък аз мисля, че като отидете там, ще затъгувате за старите, за този дом, та дори и за неприятностите. В. Геновска, СГ, 21.