ЗАТЪ̀КВАМ, -аш, несв.; затъ̀кна, -еш, мин. св. -ах, прич. мин. страд. затъ̀кнат, св., прех. 1. Закрепвам някакъв предмет, като го втиквам някъде; забучвам2, забождам2. Той става прав, държи в ръката си едър червен цвят и посяга към вярната си съпруга. И като го затъква в косите на обърканата си жена, той не съвсем нежно добавя. Й. Йовков, ПК, 54. Бързо я [факлата] сне и се покачи с нея на прозореца; като подскочи, затъкна я между гредите на покрива. Ст. Дичев, ЗС I, 176. Седна си на миндера, затъкна бавно, внимателно хурката във възата на престилката си и продължи да си преде мълчаливо и съсредоточено. Г. Караславов, ОХ III, 527. Няколко невести, затъкнали минзухари зад уши, събрали глави, си шепнеха нещо. М. Грубешлиева, ГР, 139. Затъкнах ножа на колана си и тръгнах през гората към залива. М. Марчевски, ОТ, 322.
2. Запушвам3, затварям, затискам2. Запушваха с пръст и пясък, с камъни и слама, с нови кълчищни чували затъкваха гърлата на пролуките, през които бълникаше вода. С. Северняк, ОНК, 42. Младият батареен командир пъргаво се приближи към своите оръдия. Той затъкна с парче памук ушите си и вдигна дясната си ръка високо: – Момчета, внимание! Ив. Мартинов, ДТСЗ, 257. Човек се стряска само от мисълта да му затъкне някой с канари двата изхода и той да остане жив закопан в камъка! Ив. Вазов, Съч. ХV, 36. Налегнаха ме тогава и четиримата и ме зачукаха с тоягите като фасул, когато се чука. А като взех да викам, затъкнаха устата ми с ръка. Н. Хайтов, ДР, 84. затъквам се, затъкна се страд. На краката на креслото са прикрепени пепелници. Пак там се затъква с две крачета масичка за ядене. Ал. Гетман, ВС, 14-15.
◊ Затъквам / затъкна на пояса си някого. Диал. По-силен съм от някого; лесно се справям с някого, лесно го побеждавам, надвивам. А бе чоджум, ний такива като тебе ги затъкваме на пояса си. Ив. Вазов, Съч. ХVIII, 121. Затъквам / затъкна устата на някого. Разг. Накарвам някого да млъкне, да не говори повече (обикн. когато говори лошо за някого, когато злослови). – Ти пред нея... за нея – в мойта къща ще ми затъкваш устата! П. Тодоров, Събр. пр II, 137.