ЗАФУЧА̀ВАМ, -аш, несв.; зафучà, -ѝш, мин. св. -àх, св., непрех. Започвам да фуча. Внезапно от север долетя леденият вятър – зафуча, зарева. Върховете на дърветата се разлюляха, сухите листа зашумяха тревожно. П. Бобев, ГЕ, 35. Скоро заваля дъжд – едрите капки зачукаха по листата като градушка. Гората зафуча. М. Марчевски, МП, 111. Бях на пост на Голямата могила. Покрай мене зафучаха снаряди. Ст. Станчев, НР, 142. – Кукуригу! Ето го мечището... бийте го, братя!... Зафучал страшно волът, подскокнал заканително овенът, загрухтяла свинята, засъскала гъската. Елин Пелин, ПР, 211. – Плачеше човекът! Такъв силен и твърд мъж, а плаче. Че като завика, като зафуча, като размаха ръце... „Бийте камбаните! Гърмете с пушки! Бунт! Бунт!“ П. Стъпов, ЖСН, 248.