ЗАХВА̀ЛЯМ, -яш, несв.; захвàля, -иш, мин. св. -их, св., прех. и непрех. Остар. и диал. Захвалвам2; похвалвам. – Твърде взе да захваляш ти нашите хора – какво пък, те не са чак толкова лоши! Б. Обретенов, С, 193. Едно момченце умно, всички му захваляха, искаше и той да го прати в София, да види с другите деца свят, но като няма пари! Ст. Даскалов, ПЯ, 68-69. – Къща – палат! Като нея нямало втора по цялата околия. Едни му [на стопанина] захваляли, други му завиждали. Ил. Волен, РК, 54. Мама доволно рече: – Ето, не ми е никаква тая жена, та да ѝ захвалям, ама каквато е тя уредна, такава е и преждата ѝ. В. Хинкова, ЛНМ, 10. Виждаше се станал голям майстор, по-голям от дядо си. Може вече да прави игли – мънички блестящи игли. Всички го захвалят. С. Северняк, П, 18. Ний няма що да кажем, освен да са радваме, като захваляме на вашата усърдна ревност и стремление към всяко добро и народно дело, според което ваша милост всякога сте ся отличавали в българщината и родолюбието си. ДЗ, 1867, бр. 1, 2. захвалям се, захваля се страд.
ЗАХВА̀ЛЯМ СЕ несв.; захвàля се св., непрех. Остар. и диал. Хваля се, похвалвам се, захвалвам се. Глупавата майка са радваше и захваляше, дето тъй хубаво помни дъщеря ѝ чуждите приказки. Ил. Блъсков, РК, 9.