ЗВЕЗДОЧÈЛ, -а, -о, мн. -и, прил. Поет. 1. Който има на челото си звезда, което според народното вярване означава, че е надарен с необикновени качества (красота, сила) и обикн. има предопределение в живота. Не знай умора звездочел водач. / Вековен дъб е сякаш от балкана. В. Марковски, ПЗ, 415. И всякой миг ще ти разказва [Меченосецът] / за някой дързък Прометей, / за майчината земна пазва, / кърмила звездочел Орфей! Т. Траянов, Съч. III, 15. Край бреговете на Нил много храмове са се издигали и много жреци са служили в тях на звездочелия Серапис. Й. Йовков, Разк. III, 63. Тогай Марко на сестра продума: / Мене стегни коня, силен Шарко, / а на дете – коня звездочела – / че д,идеме у Латина града / да сакаме латинска девокя. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 25-26. Звездочел юнак.
2. За нощ, вечер – през който небето е обсипано със звезди; звезден. А звездочела нощ пръскаше бисер по черни небеса, лъх вихрен прошъпваше тайно надежди, че утре негли ще бъде друго! Н. Райнов, КЦ, 28. Да виждам слънцето вълшебно как разтваря / на суетливий ден работнишките двери / и звездочела нощ как тихо пред олтаря / на отдиха крила в молитва ще разпери. П. П. Славейков, Худ. С I, 109.