ЗВЕК, звèкът, звèка, мн. звèкове, м. Остар. Звук, издаван при удряне, падане обикн. на метални предмети; звън, звънтене, звънтеж, дрънчене. Изпод сайванта се носеше тих звек на желязо – така звънти оръжие. В. Мутафчиева, ЛСВ II, 13. Гората ечеше като при бран от викове и от звек на оръжия. Ст. Загорчинов, ДП, 329. В смълчаната зала прогърмя звекът на букаите. Д. Спространов, ОП, 372. – Какво направи, мари чедице? – уплашено извика стрина Кузманица, стресната от звека на падналата мотика. Т. Влайков, БСК I, 37-38. Мегдани отново с кармин окървавени. / Смъртни писъци в прерязано гърло задавени. / На вериги зловещия звек. Гео Милев, С, 40. Доле весело бучи градът: / глъч и смях, / трамваен звън, / копитен звек / ме плискат, / пълнят мойта селска гръд / с нова сила, / с радост чиста! Мл. Исаев, ТП, 47.
– Други (диал.) форми: дзвек, двяк, звяк.
ЗВЕК и (удължено) звек-звек междум. 1. Остар. и диал. За наподобяване на звук, издаван при удряне на метални предмети. Зазвънте ми звънче, / не ми било звънче, / на ми било, Дане, / лудо момиченце / с жълти гривни: звек-звек. Нар. пес., СбВСтТ, 14.
2. Диал. В сказ. функция – падам, тупвам на земята така силно, че сякаш се чува звънтеж; туп, фрас. Звек на земята! Ст. Младенов, БТР I, 784.
– Други (диал.) форми: дзвек, двяк, звяк.