ЗВЕКЛЍВ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. Който издава звек, звън; звънлив. Празна кесия, злочеста тема, / никой не рачи да я похвали. / Песник, оратор, всякой, виж, бяга – / не мога, казва, не ми приляга: / я да й беше звеклив обемът, / да виж тогази как могат, знаят, / чак от небето рими ще снемат. П. Р. Славейков, Избр. пр. I, 212.
– Други (диал.) форми: дзвèклив, звя̀клив.