ЗВЕРЧÈ, мн. -та, ср. 1. Умал. от звяр; дребно диво животно. Не можех да повярвам, че язовецът се опитомява толкова лесно. Може би тоя човек знаеше как да спечели недоверчивата и тъмна душа на зверчето. Ем. Станев, ЯГ, 84-85. Той [лисугерът] беше красиво зверче, с жълто-черен кожух, с широка бяла препаска под гушата. Ем. Станев, ПЕГ, 91. На моя въпрос от какво му е раната, той се подсмива и мълчи. – От пор – отговаря вместо него ваклият момък. Зверчето го захапало за ръка и той отстъпил полесражението за подбив на другарите си. Н. Хайтов, ПП, 49. Когато стигнаха в града, Гюргя беше поразена от нечуваните и невидени неща, които срещаше на всяка стъпка. Тя вървеше, стиснала здраво ръката на баща си, и непрестанно въртеше глава на четири страни, също като някое малко планинско зверче. Г. Райчев, В, 20-21.
2. Малкото на звяр. Зверчетата на вълка поотраснаха и сами тръгнаха на лов.
3. Прен. Дете или млад човек (момче или момиче) с необуздан характер, невъздържан и неукротим в поведението си. – О, боже, та те са ужасни малки лъжкини. Шумни, необуздани, досадни зверчета, способни да унищожат доброто име на господин Шийнър единствено за да се забавляват. В. Георгиева, С (превод) [еа].
◊ Като подгонено зверче. Разг. 1. В съчет. с побягвам и под. Много бързо, с всичка сила и изплашено (побягвам).
2. В съчет. с гледам, живея и под. Изплашено, със страх. Тончо се сви в ъгъла. Гледаше като подгонено зверче. Бр. Мормареви, ВТ, 16.