ЗВЪНЛЍВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За глас, смях, песен и под. – който е ясен, силен и приятен за слуха; звънък, звучен, мелодичен. Широкият, постлан с неравни камъни училищен двор, .. ечеше от звънливи гласове. Ем. Коралов, ДП, 57. Тя се кискаше със своя чист, весел, звънлив смях, който топеше сърцето ми. Г. Райчев, Избр. съч. II, 25. В неподвижния въздух се носеше някъде отдалеч проточена, звънлива мелодия. К. Константинов, НЗХ, 57. Над главите им се издигна чучулига и заизвива звънливата си песен. К. Петканов, ЗлЗ I, 135. Език свещен на моите деди, / .. / Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива? Ив. Вазов, Съч. II, 47.
2. Който издава силен, отчетлив звук, звън; звънък. Звънливият плясък по бузата екна из кафенето. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 90. Тя се спусна към Цанка просълзена и го цалуна по челото с една звънлива, дълга и мълчалива цалувка. Ив. Вазов, Съч. VII, 121. Милена се зададе с нови, звънливи менци. К. Петканов, СВ, 65. Зън-зън .. / Наковалнята звънлива / присмехулка върла хлопа. П. К. Яворов, Съч. I, 8.