ЗВЪНТЯ̀, -ѝш, мин. св. -я̀х, прич. мин. деят. звънтя̀л, -а, -о, мн. звънтèли, несв., непрех. 1. Обикн. за метални или стъклени предмети – издавам звън; звъня1. Купчина войници нетърпеливо се разхождаха и в полумрака тревожно звънтяха оръжията им. Й. Вълчев, СКН, 34. Някъде горе блеят стада, едно звънче звънти ситно, сякаш е от стъкло. Г. Крумов, Т, 12. Започна разпродажба, звънтяха цели шепи златни лири. Д. Талев, ПК, 118. Обща врява пълнеше целия аперитив: вдигаха се наздравици, звънтяха чaши. Д. Ангелов, ЖС, 88. От време на време проехтяваха гръмотевици, тъй тежки и продължителни, че стъклата на прозорците потреперваха и звънтяха. Й. Йовков, Разк. II, 118. – Ха-а, хоро беше, ти казвам. Въртяхме го, та го сукахме с Гюрга: пукаха сърмени колани, звънтяха момини гердани. П. Тодоров, Събр. пр II, 179. ● Обр. Та мойте песни сè ще се четат. / Във тях душата ми изля се цяла / с най-скъпите си бисери, цветя, / в тях сичко светло, ценно си е дала, / във тях живей, звънти и тръпне тя. Ив. Вазов, Съч. ХХVIII, 168-169.
2. За глас, смях, песен и под. – чувам се ясно, силно; звъня1. – Сбогом! Довиждане! – звънтеше Драгиният глас из тъмнината, дето изчезна Стремски. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 73. – Хи, хи, хи – звънти къдрав момински смях. Кр. Григоров, Н, 64. Над полето звънтеше песента на чучулига. П. Бобев, ГЕ, 20. Родна реч, омайна сладка, / що звучи навред край мен, / .. / Тя звънти, когато пея, / в радостни игри ехти. Ран Босилек, Р, 23.
◊ Звънти в ушите (слуха) ми. Книж. Все още ми се струва, че чувам нещо изречено, изпято и под., което силно ме е развълнувало. Той се упъти към църквицата, а в ушите му още звънтяха думите на Панчовия храненик: „Инок не ща да ставам, а юнак“. Ст. Загорчинов, ДП, 279. Бай Динко се върна от отпуска късно следобед, а в ушите му още звънтеше смехът на палавата внучка със сини като синчец очички. Х. Русев, ПЗ, 224.