ЗВЪНЧА̀Р1, -ят, -я, мн. -и, м. Човек, който прави, лее и продава звънци. – И тия звънци и тюмбелеци... На неврокопски звънчар ходил да ги поръча. П. Тодоров, Събр. пр II, 141.
– Друга (диал.) форма: звънкàр.
ЗВЪНЧА̀Р2, -ът, -а, мн. -и, м. Диал. Овен със звънец, водач на стадо; звънкар2. Горане! Горане! – бук ще развие – / кой ще помами бели звънчари? – / Старците пият люта ракия, / бабите станаха млади овчари. Ламар, НК, 1958, бр. 3, 3.