ЗВЪНЧÈ1, мн. -та, ср. 1. Умал. от звънец. Щом удари училищното звънче, и децата тръгнаха на училище. Й. Радичков, НВ, 28. Звънчетата на конете пееха чисто и весело. В. Геновска, СГ, 49. Звънчето на телефона издрънка, но Ралев не мръдна. Звънът се повтори, потрети. О. Василев, Т, 231. Мария се усмихна, гласът ѝ звънна като медно звънче. К. Петканов, ОБ, 33. Сигнално звънче.
2. Обикн. мн. Муз. Ударен инструмент, чиито тонове са с определена височина. Ударните инструменти делим на две групи. Тоновете на едната група са с определена височина, а на другата – с неопределена височина. Към първата група спадат: тимпани, звънчета, камбани и ксилофон. Пеене VI кл, 92.
◊ На свинче звънче. Разг. Ирон. Излишно или неподходящо нещо за някого. Запомнил съм един някогашен принцип на френската мода – че модерно е практичното, удобното и индивидуално подходящото. Последните две думи означават да се изключва онова, за което казваме „на свинче звънче“. Д, 2009, бр. 23 [еа]. Отива ми (прилича ми, трябва и под.) като (колкото) на свинче звънче. Разг. Ирон. Никак не ми отива, прилича, трябва. Заради този тържествен случай той се бе облякъл в много скъп черен двуреден костюм и си бе сложил една невъобразима оранжева вратовръзка с ламе, която му отиваше като на свинче звънче. И. Николова, БКЗ (превод), 97. Тази шапка ти прилича колкото на свинче звънче.
ЗВЪНЧÈ2, мн. -та, ср. 1. Едногодишно или многогодишно тревисто растение с бели, розови, лилави или сини цветове, чиито чашки приличат на звънец; камбанка2. Както е известно, номенклатурата на растенията у нас обладава доста ограничено число български названия и между тях аз чух: „невен“, „звънче“, „гороцвет“. Ив. Вазов, Съч. ХV, 87. Вечерта Зарко донесе на учителя букет от цветя. Иглика, звънчета, перуника. Ив. Карановски, Разк. I, 159.
2. Бот. Род тревисти растения от семейство звънчеви (камбанкови), разпространени предимно в предпланините и планините, някои от които са декоративни. Campanula.