ЗВЪ̀НЪК, -нка, -нко, мн. -нки, прил. 1. За глас, смях, песен и под. – който е ясен, силен, обикн. приятен за слуха; звънлив, звучен. Откъм шосето се зачу грохотът на тракторите, смесен със звънки младежки гласове. А. Гуляшки, МТС, 228. Конете се понасят в тръс и цялата каруца се залива от звънък и щастлив детски смях. П. Незнакомов, МА, 59. Тъкмо бяха пуснали учениците за първото междучасие. По широкия училищен двор се разнасяше звънка младежка врява. Д. Талев, ГЧ, 103. В това хубаво утро с ведро небе и звънка птича песен той вървеше сам-самин по мекия път сред щедро буйналата зеленина. Б. Обретенов, С, 151. Там [в кафенето] поне веднъж през седмицата отиваше и Йовков, за да слуша звънкия говор на своите „земляци“, да заживява отново с радостите и скърбите на своята златна Добруджа. Н. Лилиев, Съч. III, 24.
2. Който издава силен, отчетлив звук, звън; звънлив. Заплющя камшикът на кочияша, затракаха звънките подкови на конете. Д. Калфов, Избр. разк., 370. Силата му [на Кантакузин] пред султана беше голяма, можеше десет князе да катурне той и князете трябваше да му дават подаръци и звънко злато, за да се крепят. М. Марчевски, П, 37. Захаров чу няколко звънки плесници и видя как слугинчето им изтича от кухнята. Д. Ангелов, ЖС, 128. Звънък удар. Звънка целувка.