ЗЕЛЕНÈЯ, -èеш, мин. св. зеленя̀х, прич. мин. св. деят. зеленя̀л, -а, -о, мн. зеленèли, несв., непрех. 1. Зеленея се. Какво слънце грееше над онова Беломорско поле, каква трева зеленееше под копитата на белите агнета, когато по Гергьовден стадата се вдигнаха като сиви и черни облаци, та тръгнаха към планините. А. Дончев, ВР, 20. Горите зеленееха, буйната трева в ливадите достигаше до пояс. Л. Стоянов, Б, 188. В полите на планината, между ниски заоблени хълмове, които пролет и лете зеленееха от тютюн, се гушеше село Средорек. Д. Димов, Т, 159. По оголените камънаци зеленееше мъх. Х. Русев, ПЗ, 164. Влакът мина с грохот по един мост. Бреговете на реката бяха обрасли с хубави върби и брястове. Отдолу мътно зеленееше застояла вода. Ем. Станев, ИК III и IV, 313. – Ей ви вази триста души, / сè ергене, сè юнаци, / хем кършете, хем ломете, / а по-много миришете, / дорде върба мъзга пуща, / дорде листе зеленеят. Нар. пес., Христом. ВВ II, 212-213.
2. Прен. В съчет. с предл. от и същ. яд. Силно побледнявам, лицето ми придобива жълтозеленикав оттенък от яд, гняв; позеленявам. – Искам да се срещна с люде, да си поприказвам, да се посмея. А ти само недостатъци намираш и зеленееш от яд. Яд те е на всички! Д. Талев, С II, 265. Тате зеленееше от яд. Нашият дюкян беше почти празен, рядко идваше купувач. Г. Белев, ПЕМ, 57. И отново зеленея от яд: – Що за хазайка е това?!... Какво е това безобразие, тоя шум! П. Велков, СДН, 7.
ЗЕЛЕНÈЯ СЕ несв., непрех. Изпъквам, откроявам се със зеления си цвят; зеленея. Върбите весело се зеленееха и тънките им вейки падаха надолу като разплетени коси. Й. Йовков, Ж 1945, 88. Беше хубав пролетен ден. Гората се зеленееше цялата. Кр. Григоров, Н, 171. Зеленееха се избуяли ниви, ливади. Д. Талев, ПК, 865. На една скалиста тераса се зеленеят водите на заспало езеро. Ив. Вазов, Съч. VII, 69. Ризà тичаше напред, а подир него и останалите. Зад тях се зеленееше в разкопчаната си жилетка учителката. Б. Несторов, СР, 192.