ЗЕНЍТ, мн. няма, м. Астрон. 1. Най-високата точка от видимата небесна полусфера, представляваща точката на пресичането ѝ с перпендикуляра, издигнат от точката на наблюдението. Противоп. надир. Слънцето, заковано сякаш на зенита, сипеше жар. Гр. Угаров, ПСЗ, 57. Горещото юнско слънце беше слязло вече от зенита и заплува към хоризонта. М. Марчевски, ГБ, 184. Звездите изчезват, сякаш някой ги изтрива от зенита. Л. Стоянов, Х, 26. Точката, гдето ся намира на небото в центъра на тоя кръг [хоризонта] и над главата на зрителя, нарича ся зенит. Ив. Богоров, ВГД (превод), 368. // Най-високата точка от видимата небесна полусфера, до която се издига небесно тяло. Слънцето стоеше застинало в своя зенит, топеше въздуха, топеше мазута по перона и всичко трептеше и се люлееше. Й. Радичков, ГП, 6. Слънцето бе прескочило отдавна зенита. Елин Пелин, Съч. II, 79.
2. Прен. Обикн. с несъгл. опред. Най-висшата, кулминационната точка на нещо; връх, апогей. В годините, когато Будевска следва, Московският Малий театър бележи зенита на развитието си в миналото столетие. Ст. Грудев, АБ, 41. По време на издаването на „Оптиката“ Нютон се намирал в зенита на своята слава и можел да си позволи свободата да издава незавършени работи. Ив. Въжарова, ИН (превод), 94.
– От араб. през фр. zénith.