ЗЕХЍР м. Остар. и диал. 1. Отрова. – Дядо Хаджи, ами на отровата как викат? – Зехир! Ив. Вазов, Съч. VI, 180. Кахърът е зехир. Живей със вяра! Не му мисли! Какъвто ти е зара! / Отровиш ли се от кахър – язък! Д. Подвързачов, Б, 105. Наяла се с пелин и зехири. Погов., П. Р. Славейков, БП I, 298.
2. Яд, гняв. Цял ден, дордето мръкна, башибозук не остана, който да не надникне през прозорчето и да не излее своя зехир отгоря ми. З. Стоянов, ЗБВ III, 4. Пашата бил много разсърден от тая случка, викал заптиите и върху тях си излял зехира. З. Стоянов, ЗБВ III, 112. // Яд, неприятност. „Божичко!“ – въздъхна Баба Еленка и се прекръсти. „Не излезе той паратико тоя сън, дето го сънувах вчера. Седя аз така до бостана, а при мене дойде една була, изсипа една кошница зелени гърлешки сливи, па се изгуби. Ето ги зехирите!“ Изток, 1926, бр. 49 [еа].
3. Много студено време. Вънка е голям зехир.
– От перс. през тур. zehir.