ЗЛАТÈЯ, -èеш, мин. св. (рядко) златя̀х, прич. мин. св. деят. (рядко) златя̀л, -а, -о, мн. златèли, несв., непрех. Златея се. Кубетата на Котроченския манастир златееха. Ст. Дичев, ЗС I, 418. Залязващото слънце пръскаше в библиотеката ръкойка алени лъчи. Под техния светлик пергаментът златееше. М. Смилова, ДСВ, 213. Ванко приближи ухо до момичето. Лицето ѝ бе цъфнало в руменина. Косите златееха под голямата лампа. М. Грубешлиева, ПИУ, 70. Зреят, златеят житата / в летния, тихия зной. Ас. Босев, СЦС, 50.
ЗЛАТÈЯ СЕ несв., непрех. 1. Изпъквам, откроявам се със златния си цвят; златея. Залез зад една дъбова гора. Прахът след каруците се златее. А. Каралийчев, ПГ, 181. Над скалите се вишат зелени гори, зад горите се златеят ниви. Ил. Волен, МДС, 209.
2. Поет. Придобивам цвят на злато, ставам златист, златножълт; златя се. Пшеницата беше започнала да се златее. А. Гуляшки, СВ, 68.