ЗЛАТЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Поет. 1. Позлатявам. Под сенка седат златари, / златни си седла златеха. Нар. пес., СбБрМ, 472. Голем божи дом златиме, / ала ни пари не стигат / за средни врата, / вратите да си позлатим. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 132. – Марико, моме Марико. / Писаре ли те пишаа, / златаре ли те златия, / та си токо бре убава? Нар. пес., СбНУ ХLV, 356.
2. Осветявам нещо, като му придавам златист блясък; позлатявам. Залязващото слънце златеше гребените на вълните. Д. Добревски, БКН, 163. Дантеленият воал се бе смъкнал от главата ѝ и пламъкът на вощениците златеше къдрите ѝ с меден блясък. М. Смилова, ДСВ, 11. Слънцето отдавна беше изплувало иззад баирите и златеше вече с ярка светлина бухналите клони на дърветата. Ц. Церковски, Съч. III, 102. златя се страд.
ЗЛАТЯ̀ СЕ несв., непрех. Поет. Ставам златист, златножълт; златея се. Буйната ръж вече е почнала да се злати. Елин Пелин, Съч. IV, 104.