ЗЛА̀ЧЕН, -чна, -чно, мн. -чни, прил. Поет. Който е покрит, обрасъл със злак, със зеленина, свежозелен и влажен. Поемаме отново назад, през вълнистите злачни хълмове, към далечните бели гребени на Пирин. К. Константинов, ПЗ, 43. Из гробището между бели кръстове се мяркаха жени в черно и тихо плачеха. Това бе най-злачното място, закътано от дъгата на извития горист хълм и реката. Ст. Даскалов, ВМ, 33. Но мина зима снеговита, / отиде пролет дъждовита / и знойно лято позлати / довчера злачни широти. П. К. Яворов, Съч. I, 44. След няколкостотин стъпки намерих ся всред една широка градина, когато надясно и наляво очите оставаха смаяни да гледат надалеко злачни местоположения, покрити с кичести дръвя. П. Р. Славейков, ДБ (превод), 50-51. Злачна ливада. // За растителност – който е зелен и сочен, свеж. Злачните треви, буйно израсли всред пространни ливади, шумно се сплитаха в нозете им. Ц. Церковски, Съч. III, 47. Гъста и злачна трева покрива ливадите. Й. Йовков, Разк. II, 32.