ЗЛОБЯ̀, -ѝш, мин. св. -ѝх, несв., прех. Диал. 1. Правя някого да стане злобен; озлобявам. Тревожеше я обаче тая сдържаност и спокойна гордост на снахата, „сякаш не идва от простотията и баща ѝ не е бъчварин“, но най-вече я злобеше мъжовата ѝ родственица. Ем. Станев, ИК III, 37.
2. Измъчвам, тормозя. Черна са чума въвели, / па йе морила, злобила / Драгани девет братчета. Нар. пес., СбНУ ХХХIХ, 166.
ЗЛОБЯ̀ СЕ несв., непрех. Диал. Злобея. Оттатък Рожи се злобеше: – Какво само ме навиквате такива? Като че ли кой знае какво съм казала... П. Славински, ПЩ, 302.