ЗÒБЯ1, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. Ям нещо, което е на зърна, обикн. плод; зобам. Често край пътя се червенеят малини, които зобя с удоволствие. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 63. Манол зобеше мълчаливо вишните и плюеше костилките в шепата си. Ем. Станев, ИК I и II, 29. – Хараламби мина моста, отби се при колата с гроздето, грабна един грозд без пари и, като зобеше лакомо от него, отправи се към общината. Й. Йовков, ПГ, 77. // За животно или птица – ям или кълва нещо, което е обикн. на зърна; зобам. Кокошките в надпревара зобеха пръснатите зърна. Т. Харманджиев, Р, 49. Малки козлета се повдигаха на задните си крака, за да зобят млади сочни ластари. Ст. Загорчинов, ЛСС, 52.
2. Прен. Остар. Пренебр. Уча, заучавам наизуст или изчитам подробно някакъв текст без разбиране, механически; зобам, зубря, кълва. Двамата пътници зобеха една по една новините от вестниците. Д. Калфов, Избр. разк., 252. – Всичко това остроумната девойка бързо приимаше и така да ся каже сладко-сладко зобяше, та опозна и научи много по-полезни и пò-харни нечта, отколкото коя да било господарска дъщеря. Й. Груев, КН 4 (превод), 34. зoбя се страд.
ЗÒБЯ2, -иш, мин. св. -их, несв., прех. Разг. Храня тревопасен добитък, обикн. кон, със зоб. – Я остани да нагледаш коня. Зоби ли го? – Зобих го и го поих и нова слама биля му постлах. Ем. Станев, ИК I и II, 31. Янкула коня зобеше / со големерска пченица. Нар. пес., СбБрМ, 143. Кога било ютро рано, / рано рани лудо-младо, / рано зоби добра коня, / назоби го бели ориз, / напои го руйно вино. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 499. зобя се страд. Две кобили в една торба не се зобят. Н. Геров, РБЯ II, 163.