ЗОВА̀, -èш, мин. св. -àх, несв., прех. 1. Поет. Моля, призовавам, обикн. с думи, звуци, жест, музика и други под., някого да дойде, да се яви някъде за нещо; викам. Падне ли от коня, Бори знаеше, че ще бъде разкъсан. Започна да зове за помощ. Й. Вълчев, СКН, 29. Една гургувица наблизо усърдно и нежно зовеше другаря си. Елин Пелин, Съч. III, 51. Командирът, най-отпред, помахваше с високо вдигнат автомат и извръщаше глава – мълчаливо ги зовеше, макар това да беше излишно. В. Андреев, ПП, 25-26. Чу се продължително свирене. Фабриката зовеше работниците си. Д. Немиров, Д, 105. О, здравствуй ти, Русио мощна, / светът трепна от твоя глас, / скокни, царице полунощна, / зовем те ний, ела към нас! Ив. Вазов, Съч. I, 71. Училищен звън / децата зове, / чуват се навън / вик и смехове. Елин Пелин, ПБ, 78. // Прен. Примамвам, привличам някого да прави нещо, да постъпва по определен начин. – Нещо ме зовеше да скитам по света, по широкия божи свят, за който разказват книгите. Зл. Чолакова, БК, 134. Невидима сила стоеше зад нас и ни тласкаше напред, както ярката ослепителна светлина привлича и зове заблудените в нощта птици. Й. Йовков, Разк. II, 132. Ден карнавален, времето неделно / зовеше хората навън. П. К. Яворов, Съч. I, 142.
2. Подбуждам, призовавам някого да направи, да изпълни нещо, обикн. да се бори за нещо. Някои казваха, че цар Самуил възкръснал и зовял народа да отмъсти на враговете. М. Марчевски, П, 86. Сега тоя народ [Левски] го зове на пряка и решителна борба в името на свободата. Ив. Унджиев, ВЛ, 41. Груев правеше следното разсъждение: „Делото е народно: ако са патриоти, те не могат да не го подкрепят. Отечеството ги зове към сговор чрез моите уста“. С. Радев, ССБ II, 12.
3. Остар. и диал. Викам някого, обикн. по име, за да се обади, да отговори. Той се спира и мисли .. Както се е спрял в размисъл, чува някой го зове тихо: „Събо, Събо! Мини отсам!“ Ст. Загорчинов, ДП, 143. И чу, че го зоват децата му. Ив. Вазов, ИГП (превод), 84. Търсеха ме, викаха ме – майка ми прохлипваше и зовеше. Т. Генов, ДОД, 25.
4. Диал. Наричам, именувам, назовавам някого или нещо някак; викам. – А знаеш ли, Момчиле, че и те, рибарите де, деспот те зоват. Ст. Загорчинов, ДП, 419. Този човек, влезнал вече в 40-те си години, се славеше като голям шмекер. Така го и зовяха – Станко Шмекерът. Н. Попфилипов, РЛ, 92. Вирът е дълбок, не току-тъй го зоват Синия вир, и въртоп има. П. Тодоров, И I, 7. Камбанарията – клепалницата, както я зовяха селяните, беше не до църквата, а над портата на кирпичената ѝ ограда. Г. Райчев, ЗК, 99. От лице му мрачно всички се бояха, / селяните прости светец го зовяха. Ив. Вазов, Съч. I, 172. Че / отдавна вече Ралица и Иво – / мъж и жена – живеяха честито. / Зовеше я той „мое пиле“, поглед / от нея не отвождайки. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 93.
5. Остар. Каня, поканвам, викам гости. Често не зовем гости. Ст. Младенов, БТР I, 813. зова се страд. Работниците се зовяха към саботаж. К. Калчев, ЖП, 381.
ЗОВА̀ СЕ несв., непрех. Остар. Именувам се, наричам се. – Не забравяй, че тя е вече християнка и се зове не Сара, а Теодора. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 176. – Не е ли оноа Търноо, шчо е край Едрене? – Е, аз ви казах, че не знаете... не е то; онова се зове Мало Търново, а моето Търново е отсам Балкана – Велико Търново. Ц. Гинчев, ГК, 337. – Аз имах яд такъв, той се зове клевета! – / отвърнал Дявола тогаз... Ст. Михайловски, КБЗ, 54.