ЗУЛУМЛУ̀К, мн. -ци, след числ. -ка, м. Диал. Зулум. Българите тайно ги посрещаха [хайдутите] в селата, посочваха злите паши и бейове, които с главите си заплащаха за зулумлуците над раята. М. Марчевски, П, 29. Мръкнеше ли, всички бързахме да се заключим вкъщи, че турчолята не се шегуваха с ония, дето закъсняваха по друмищата. Не гледаха дали са деца, жени, стари хора – всеки можеше да си изпати от зулумлуците им! Г. Русафов, ИТБД, 172. – Че какви зулумлуци е правил Спас? Е, млад момък може ли без зулумлуци? Д. Немиров, Б, 102-103.
– От тур. zulümlük.