ЗУ̀РЛА1 ж. 1. Издадена предна долна част от главата на животно с носа и устата, обикн. на свиня; муцуна. От кочината се обажда прасе, провира зурлата си между цепнатините, чака да му сипят ядене. Й. Радичков, СР, 81. Кочо пристигна една пролет в селото и доведе стадо от тридесетина свине. То на свиня не прилича, черно като дявол и само една зурла. Д. Фучеджиев, Пл, 1969, кн. 23, 6. На свинята и зурлата ѝ да отрежеш, пак ще рови. П. Р. Славейков, БП I, 293.
2. Разг. Грубо. Лице на човек, обикн. с издадена напред челюст; мутра, муцуна. Прозорците са смъкнати. Гърми отвратителна плебейска музика. Успявам да зърна някакво лице зад волана, ухилена зурла. Д, 2009, бр. 192 [еа].
◊ Въвирам си / въвра си зурлата някъде. Разг. Грубо. Меся се, бъркам се там, където не трябва, не е желано или проявявам неоправдан, ненужен интерес към нещо. Младите са криви, защото тия не почитат старците и не кланят им се до земята – ще да ми отговорят старците. „Еничерите са криви, защото искат да вовират зурлата си и там, дето не е тяхна работа“, – ще да кажат младите. Л. Каравелов, Събр. съч. V, 1966, 49.
– От перс. през тур. zurna.
ЗУ̀РЛА̀2 ж. Диал. Зурна. Какво посрещане! Като на сватба, със зурли и тъпани, с песни и китки. Л. Стоянов, Избр. съч. III, 207. Тъпани, провиквания, песни, а всред всичко туй провлечена и плачлива мелодия на зурли. Й. Йовков, СЛ, 91.
– От перс. през тур. zurna.