ИДЕАЛЍЗЪМ, -змът, -зма, мн. няма, м. 1. Филос. Философско направление, противоположно на материализма, което при решаване на основния въпрос за отношението на мисленето към битието, приема за първично съзнанието, духа, а природата, битието, материята за вторично. В психологията хилядолетия наред се е водила борба между материализма и идеализма. Псих. X кл, 3. Според материализма първичното е материята, а не духа, а според идеализма – обратното. Р, 1924, бр. 140 [еа].
2. Безкористно служене на някаква благородна, възвишена идея. Макар и твърде практичен, нему все пак не му липсваше ентусиазъм и чистият идеализъм, присъщ на всеки народен учител. Й. Йовков, Ж 1945, 105. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях [руските художници на словото] инстинктивно – диренето на човека и в звера – аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. На такава почва държи корените си моят идеализъм. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 36.
3. Склонност да се идеализира действителността. Кандов страдаше от болезнения идеализъм на средата, дето беше живял досега. Ив. Вазов, Съч. XXII, 136. Той замислено гледаше бледото ѝ лице с искрящи очи. Хубава, мечтателна девойка. В оная възраст, когато се плаща най-голям данък на идеализма. Възраст, в която човек е способен да отиде дори на барикадите. В. Геновска, СГ, 147.
◊ Обективен идеализъм. Филос. Разновидност на идеализма, според която преди и независимо от материята и от индивидуалното човешко съзнание съществува идеална същност, чието проявление е материалният свят. Класическа форма на обективния идеализъм представлява философията на Платон. Субективен идеализъм. Филос. Разновидност на идеализма, която отрича съществуването както на материята, така и на обективна духовна субстанция и признава единствено реалността на усещанията, представите, индивидуалното съзнание. Своя субективен идеализъм, своето недоверие към действителността и науката авторът [Иван Радославов] не крие – напротив, гордее се с него. Г. Цанев, С, 1955, кн. 9, 122.
– От фр. idéalisme.