ИДЍЛИЯ ж. 1. Литер. Епическо произведение в стихове или проза, в което се изобразява тихият, спокойният и идеализиран живот на обикновени хора сред природата. Един учен твърди, че българската песен, която П. Ю. Тодоров е заел за основа на своята хубава идилия „Над черква“, е бледно ехо на гръцката легенда за Херо и Леандър. Π. Π. Славейков. Събр. съч. VI (1), 168–169. „Край воденицата“ и „Кумови гости“ [от Елин Пелин] са такива мили идилии, защото в тях авторът е оставил много нещо недоизказано. К. Величков, ПССъч. VIII, 198. Пасторална идилия.
2. Прен. Безбурен, тих, спокоен живот (обикн. сред природата). – Живеех мирно и спокойно в семейството си. Но дойде нещо силно като съдбата, което наруши спокойствието ми и измени нормалното течение на дните, наруши идилията и обърна всичко с главата надолу. Елин Пелин, Съч. IV, 148. Мъчно му беше да напусне тъй скоро тая тиха идилия [в родния си град] и да я замени с вихъра на безпокойния столичен живот. Ив. Вазов, Съч. VIII, 91. Чуваше се далечен звън на развърнати стада. – Селска идилия! – с въздишка каза Катя. М. Грубешлиева, ПИУ, 115. Отдавна тук [на село] царува нищетата, / в невежеството не прониква лъч .. / и селската идилия е мъртва! Ем. Попдимитров, СР, 16.
– От гр. εἰδύλλιον ‘картинка’.