ИДИÒТ м. 1. Човек, който страда от идиотизъм (в 1 знач.), от малоумие, слабоумие; кретен. Гламав беше Цончо, малоумен от рождение, идиот, та още крив тялом и сакат в ръцете. Ив. Вазов, Съч. VIII, 121. Викентий беше забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия идиот Мунча. Ив. Вазов, Съч. XXII, 29.
2. Прен. Разг. Глупав, неразумен човек, който върши неща, противоречащи на здравия разум; глупак. – Не флиртувай с баща ми, когато кара колата. Лицето на Зара трепна виновно и малко уплашено, а Спиридонов съзна, че Мария не желаеше да я смятат за идиот. Д. Димов, Т, 40. Наместо да се поправяме, наместо да вървим напред, ние ставаме пò идиоти и губим и последните останки от здравия разум. Л. Каравелов и Хр. Ботев, ЗК, 168. – Предлага служба главен архитект на бюрото. – Божичко! – хвана се за главата съпругата. – И ти още му мислиш. Ама аз наистина съм се омъжила за формен идиот. П. Незнакомов, ТС, 15. – Ти можеш ли да поканиш някого „на чаша швепс“ и в непринуден разговор да уредиш някакъв въпрос – не можеш. Защото оня трябва да е кръгъл идиот да ти дойде на пикливия швепс. Г. Друмев, УКР, 6. Трябва да си пълен идиот да изпуснеш жена като нея.
Разг. Руг. или Пренебр. За изразяване на неприязнено, отрицателно отношение към някого. След всяко свестяване Гешев винаги отново ми поставяше въпроса: „Кой ти даде взрива?“. Последния път се изпуснах и казах: „Бате Киро“. – Па така кажи бе, идиот! Защо да те мъчим! К. Митев, ПБ, 306. Мато се обърна към вратата и без да иска, блъсна с крак дамаджаната. Виното се разля по пода. – Виното прахоса бе, идиот – пресегна се Пенчев да изправи дамаджаната. В. Нешков, Н, 97. ● Удвоено идиот с идиот. За засилване, подчертаване на отрицателното отношение. „Идиот с идиот! – помисли си Чернев. – Аз му говоря сериозно, а той се хили като варена пача!... Пфю!“ К. Калчев, ЖП, 103.
– От гр. ἰδιώτης ‘прост човек, невежа’.