ИЗБЕЛЯ̀ВАМ, -аш, несв.; избелѐя, -ѐеш, мин. св. избеля̀х, прич. мин. св. деят. избеля̀л, -а, -о, мн. избелѐли, св., непрех. 1. Постепенно загубвам първоначалния си цвят, като ставам по-блед. И над бойните полета ще премине мирният плуг на орача, ще избелеят черните забрадки на майките и сираците. Д. Добревски, БКН, 8. Вълната най-напред се простира из ливадите, натиска се с вършини и камъни и се оставя да я пече слънцето. От това печене котленската вълна добива специфичен червеникав цвят, който не избелява, поради което котленските шаяци минават за едно качество по-горе. Ив. Хаджийски, БДНН II, 66. Дадоха му една снимка – да я види. Фотографията беше избеляла и майка му го гледаше от нея като чужда. Й. Гешев, ВТ, 54.
2. За небе или за небесно светило при съмване или свечеряване – променям цвета или яркостта си и ставам по-светъл; изсветлявам2, избледнявам. На изток небето избеля, показа се стар нащърбен месец високо горе между клоните. Ем. Коралов, ДП, 140. Небето се просини, сетне избеля и звездиците кротко склопиха плахите си мигли. О. Василев, ЗЗ, 5. Свечеряваше. Небето избеля и изведнъж започна да тъмнее. М. Смилова, ДСВ, 246. На небето се появи бисерната сълза на зорницата. На изток то почна да избелява. Д. Спространов, ОП, 74. Звездите избеляваха и докато Войка наближи селото, на небето потрепваше само зорницата – останала беше сама. ВН, 1962, бр. 3275, 4.
3. Нар.-поет. Ставам бял след миене. С вода се умила, / с кърпа се отрила, / дваж пò избелела, / триж пò почервела. Нар. пес., СбНУ XIV, 30.
◊ Въжето <черно беше,> избеля. Диал. Узна се, разкри се нещо. Избеля ми въжето. Диал. Делата ми станаха явни, известни.