ИЗБУХЛЍВ, -а, -о, мн. -и, прил. 1. За взривно вещество – който има свойството лесно да избухва, да се взривява. И Гоце старателно дири през това време хора, които биха могли да помогнат, било с упътвания по минно-разрушителната работа, било с приготовление или доставка на избухливи вещества. Π. Κ. Яворов, Съч. II, 186.
2. Прен. Който е склонен към прояви на раздразнение, който бързо, лесно избухва2 (в 6 знач.); несдържан, сприхав. Стана още по-нервен и избухлив, сякаш светът му беше крив. Скарваше се за дреболии, нагрубяваше и никой не можеше да излезе насреща му. И. Петров, НЛ, 165. Кръстю пушеше непрекъснато, потъмнял от мъка, задъхан от астмата, все неспокоен, недоволен, избухлив, нетърпелив. Г. Караславов, ОХ, 397. Той изобщо бе нервна натура, избухлив, с раздразнителен характер. Ст. Попвасилев, СбАСЕП, 51. Избухлив характер.