ИЗБУЧА̀ВАМ, -аш, несв.; избучà, -ѝш, мин. св. -àх, св. 1. Непрех. Изведнъж издавам краткотрайно бучене. И като наближи пресечката, колата вместо да спре, наруши правилника и зави бързо, блъсна една жена, която по една случайност само падна, а колата избуча и изчезна зад училището. Ст, 1969, бр. 1197, 2. Морето пак избучало, изскочил онзи юнак. Христом. КМ II, 182. Моторът ту затихва, ту избучава с пълна сила.
2. Непрех. и прех. Изведнъж казвам нещо с глух, тътнещ глас; избоботвам, избухтявам2. – Да им се даде думата! – викаше един чорлав гимназист с мустаци. – Дайте му думата! Позор! – Има думата другарят Ташков! – избуча председателят. Ем. Станев, ИК I и II, 70.