ИЗВЕХТЯ̀Л, -а, -о, мн. извехтèли. Прич. мин. св. деят. от извехтея като прил. 1. Който от продължителна употреба е изгубил първоначалния си вид; вехт, овехтял, износен, остарял. Противоп. нов. Облечен е в извехтели френски дрехи, наметнат с изтрито избеляло палто. П. Тодоров, Събр. пр II, 368. Студеният северен вятър немилостиво брулеше, проникваше свободно през тънките, извехтели шинели. Й. Йовков, Разк. ІІ, 106. С извехтял фес на главата нещастният бе климнал бледното си и измъчено лице. К. Величков, ПССъч. I, 30. От сухите му отпуснати рамене, обвити с извехтял халат, лъхаше безпомощност и тежка, непреодолима умора. К, 1967, кн. 7, 1. Той се взираше в тая стара, попукана, извехтяла дъбова вратня. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 97. Следобедното слънце беше още високо на побелялото от жега небе, когато откъм хоризонта се появи тънка, едва забележима мъглявинка с цвят на извехтяла керемида. Ст. Марков, ДБ, 201.
2. Остар. Който е отживял времето си; вехт, стар, остарял, назадничав. Той приведе куп извехтели мисли, отдавна плесенясали в старите руски списания. Вез, 1919, кн. 9, 290.