ИЗВЍКВАМ, -аш, несв.; извѝкам, -аш и (остар. и диал.) извѝкна, -еш, мин. св. -ах, св. 1. Непрех. Изведнъж надавам вик; виквам. – Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе. Ив. Вазов, Съч. XXIII, 124. Аз се засилих да извикам, гласът ми се беше секнал. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 51. Никола се спира поразен и замаен, като гръмнат. Стоил носеше Варенова! – О-о-о! – извика той болезнено и глухо. Й. Йовков, Разк. I, 90. Момченцето обгърнало сестричето си. Притиснало се до нея, а когато небръснатият полицай омотавал с връв слабите му ръчички, то извикало, колкото му глас държало. Сл. Трънски, Н, 202. Една вълна издига високо лодката. Ана извиква и здраво се хваща за ръката му [на Стефан]. М. Грубешлиева, ПП, 52.
2. Прех. и непрех. Казвам нещо с висок глас. – О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? – извиква бай Ганьо с един най-приятелски тон. Ал. Константинов, БГ, 40. – Чакай, сине майчин, ще те науча аз тебе! – извика Стоичко, грабна брадвата и удари няколко пъти по ствола на върбата. Щъркът остана спокоен. Елин Пелин, Съч. ІІ, 11. Не се стърпя, излезе на двора, извика на жената да се върне, но тя не го чу. К. Петканов, МЗК, 127. От първия селски двор изскочи един мъж. Той тъкмо вкарваше през вратнята кола. Като ни зърна, извика нещо на жена си, пусна синджирите на воловете и се втурна към нас. А. Каралийчев, ПГ, 174. Той сяда върху изтърканата рогозка на миндерличето и извиква за кафе. Д. Немиров, Б, 11. Когато някое детенце се пошегува, то и Хаджи Генчо се пошегува: хвърли топката, удари с нея детенцето и извика му гръмогласно: „Донеси топката“. Л. Каравелов, Съч. II, 7. – Да вървим, да вървим! – извикне четвъртий, на когото по разтворените гърди сняг са посипва. Ил. Блъсков, ПБ ІІІ, 47.
3. Прех. Виквам, назовавам някого, обикн. по име, за да се обади, да отговори; повиквам. Председателят [на съда], нисък полковник с надиплен розов врат и с големи, изпъкнали очи, извика още едно-две имена, след което произнесе и името на Росинка. Д. Ангелов, ЖС, 294. Те слизаха почти всеки ден при извора да пълнят вода с дългите си „бутилки“ от бамбук и когато не ме намираха там, свиреха с кокосови орехи, за да ги чуя, или пък ме извикваха по име. М. Марчевски, ОТ, 95. На всеки случаи той го извика пак няколко пъти. Ив. Вазов, Съч. XXII, 16.
4. Прех. Призовавам, викам устно, писмено или по друг начин някого да дойде, да се яви някъде за нещо; повиквам. Ала Донка го извика и той доде и се възслони воз градинския стобор. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 106. Заптиетата се задоволяваха да посочват жертвите, извикваха ги навън и предоставяха на арнаутите най-мръсната роля. К. Величков, ПССъч. I, 35. Но той съглежда дружния командир, извиква го и сам тръгва към него. Й. Йовков, Разк. II, 162. Отначало в Букурещ ме извика един търговец на име Ценович. Ив. Унджиев, ВЛ, 337. Тъкмо тези разговори и увереността, която вдъхваше на другите, че е близко времето, когато Раковски ще ги извика, го караше да търси начин, караше го да мисли как да подтикне събитията. Ст. Дичев, ЗС I, 384. Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика от вратата: – Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Елин Пелин, Съч. III, 26. // Прех. и с друго същ. с предл. на, за или със следв. изр. със съюзите да, та. Разг. Каня, призовавам някого за нещо или да присъства на нещо; виквам. На младини, когато бях чирак у Хаджистайковите, едно лято чорбаджията извика на меджия всичките момци и моми от махалата да му жънат. И. Петров, НЛ, 256–257. Винаги засмян, приветлив, от него се излъчваше нещо дръзко, предизвикателно, сякаш беше готов да извика на двубой всички зли сили на земята. Д. Спространов, С, 228–229. Той е разпространявал някакви слухове по мой адрес и по адрес на Митева. Извиках го на обяснение. П. Незнакомов, БЧ, 64. Те всички – бледи, посърнали от вълнение – търпеливо очакваха да ги извикат за разпит. П. Михайлов, МП, 54. И отдалече живописец ще извикам, / по твоите книги образи да начертае. М. Петканова, ЦТ, 30.
5. Прен. Прех. Книж. Ставам причина да се появи или прояви нещо; предизвиквам, пораждам1. И сичко туй се слива в един смесен, неопределен шум, превръща се в някаква тиха песен, която извиква у човека особени чувства и сладки желания. Т. Влайков, Съч. II, 73. Простодушното загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Ив. Вазов, Съч. XXII, 71. Не можех да се начудя на тия въпроси, които извикваха неволно усмивка на устните ми. К. Величков, ПССъч. I, 9. Не скръб, не жалост, а както винаги, безгранична ненавист извикваше у мене тази нелепост – смъртта! Г. Райчев, СбАСЕП, 141-142. Тоя труд се оказа от неоценима полза за всички изследвачи в полето на българоведението и извика заслужена признателност към автора си. М. Арнаудов, БКД, 231. извиквам се, извикам се I. Страд. от извиквам във 2, 3, 4 и 5 знач. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно „стой“ се извика по турски. Ив. Вазов, Съч. XXII, 17. А тази ненадейна промяна у него се извика от една случайна мисъл, която още по-случайно се довея в главата му. Т. Влайков, Мис., 1896, кн. 3–4, 245. Колкото се отнася до коня, който би отнесъл човека в царството на чумата, той можел да се извика само като се изтегли костеният меч; а тоя меч бил у рицаря на Черната Перуника. Н. Райнов, КЧ II, 46. II. Взаим. от извиквам в 3 знач. В кулисите другите артисти приказваха, щураха се, извикваха се, за да се приготви излазянето за идущето действие. Ив. Вазов, Съч. XXVII, 95. Децата бяха изучили всички партизански песни и само покажеха ли се отнякъде партизаните, те се извикваха по махали, събираха се в голяма група, посрещаха ни. Сл. Трънски, Н, 460.
◊ Извиквам / извикам на (за) живот. Книж. Ставам причина нещо да се появи, да започне да съществува, да действа; създавам, раждам. Идеята за извоюване на свободата и независимостта на България със собствените сили на народа извиква на живот и първата мащабна българска конспиративна организация – БРЦК. Б. Рангелов, ПН, 88. Из едно гърло извикваме. Разг. Заедно, едновременно извикваме. Всички из едно гърло и от сърце извикаха: „Искаме войводо, как да не искаме!“ Ст. Загорчинов, ДП, 178.