ИЗВЯ̀ВАМ, -аш, несв.; извѐя, -ѐеш, мин. св. извя̀х, прич. мин. св. деят. извя̀л, -а, -о, мн. извѐли, прич. мин. страд. извя̀н, -а, -о, мн. извѐни и извя̀т, -а, -о, мн. извѐти, св., прех. 1. С веене отнасям нещо настрана, надалече; отвявам. Беломорецът духа по долините на р. Сазлийка и Тунджа. В началото на пролетта този вятър вее на буйни топли вълни, при което силно изсушава почвата, а на места дори я извява, като оголва корените на зимните посеви. Д. Димитров, КБ [еа]. Вятърът извя нападалите есенни листа. Δ Без да съобрази, включи вентилаторчето и то за миг извя лисчетата от бюрото му.
2. С веене отделям плявата от зърното, за да го почистя; отвявам. След конопа и слънчогледа идва ред на фасула. Като узрее, го скубят с корените, тупат къделите с вили, докато зрънцата изпадат от шушулките, извяват го на вятъра, и е готов. М. Касъров, ГК [еа]. Извяха житото на хармана. извявам се, извея се страд.