ИЗГЍВАМ, -аш, несв.; изгѝна, -еш, мин, св. -ах, св., непрех. Само мн. и 3 л. ед. За хора, животни, растения – умираме мнозина, в голямо количество или всички, изцяло; измирам. – Късно през нощта атакуваме града и го превземаме. Ех, много хора изгинаха! К. Петканов, МЗК, 46–47. „Неприятно нещо е войната! – мислеше си Гражев и притискаше пушката до лицето си. – Колко млад народ изгина и колко още ще загине!“ Ив. Мартинов, ДТ, 8. След няколко дни по царевичните стъбла накацаха орляк синигери. – Зин-зин! – чирикаха си те. – Лош сняг! Засипал е всичко. А пионерите още не са се сетили да ни нахранят. Ей тъй ще си изгинем. П. Бобев, ЗП, 127. Обраният и опустошеният град горял 17 дни; повечето от жителите му изгинали от нож и от пламик. ВИ, 53. Изпрати тя и мъж, и трима сина, / око ѝ без да мигне. Да вървят: / война е с турчина. Що свет изгина / отвъде – нека врагу отплатят. К. Христов, НН, 46. – Ей та тебе, брате Гьорги, / отпусни са от орото, / та иди, батьо, у дома, / та са качи враня коня, / .. / да видиш, брате, нивята. / Зимно жито изгинало, / пролетнина не изляла! Нар. пес., СбНУ XII, 10.